Сетих се за едно стихотворение на
"неизвестен поет, но с особен аФторитет"
обичаше да казва баща ми (бог да го прости) в чиято компания,
всички се скъсваха от смях....
ще се опитам да го пресъздам по спомени:

* * *
" нощ звезди небе, луна
а я се чудим де да сера!

храст до храст, бука до бука,
рекох си- ще сера тука!

свалям дрипавите гащи
и клонче дупето ми дращи

а луната засияла
гъза ми нежно е огряла

наоколо безброй пчели танцуват
и нежно по гъза ме те целуват

Тих ветрец ми вее в слабините,
стрък трева ме боцка по гъза

и клекнал нейде из върбите,
тихичко сера, сера...
.......................................
Шума кърша
и гъза си бърша,
Мамка му кирлива,
туй било Коприва!